Литературна критика

Рецензия на книгата на ВАЛЕРИ СТАНКОВ „Слалом между мълнии“

Реклами

3 Responses to Литературна критика

  1. petgen каза:

    ЗА НОВАТА ПОЕТИЧНА КНИГА НА НИКОЛАЙ МИЛЧЕВ „ТЪНЪК ДЪЖД“, 2013 г.

    Ако искате да накарате някого да отвори очи и душа за поезията, /ако не му се е случило това до сега/, бихте успели с абсолютна лекота да го постигнете, отворите ли новата книга на Николай Милчев „Тънък дъжд”.
    Още от заглавието авторът постига изстрел в десетката.”Тънък дъжд” е най-новият синоним на думата Поезия. Метафора, която приковава към книгата и воден от неудържимо нетърпение да свери началното си усещане, читателят й се подчинява безпрекословно и навлиза в пространствата на поета, все по-ненаситен да продължи до последната страница, а след нея да няма думи дори за възторг, а само очи.Прогледнал за първи или пореден път за Голямата поезия.Не за онази, в пространствата на която почти всеки човек с изострена сетивност в по-младите си години или по-късно навлиза със собствен почерк и опитва да се впише в контекста на понятието. Не!
    Поезията на Николай Милчев е друга. Височината й не се определя с думи и коментари, тя е в неговите думи.А те са дар от Бога.Той ги владее, обича и ги чака.За да преведе божественото в човешките му измерения.Но толкова приповдигнати и същевременно простички думи, че не можеш да прелистиш страница без едно дълбоко „ех”, последвано от гореща страст към следващата, премалял от тях и неясен сам на себе си, със случващото се с тебе.
    Стиховете на Н.Милчев са като идиоми.А си заменил думичка – загубил си смисъла, автентичността на изказа.В тях няма излишества, няма натоварване, няма камуфлаж.Няма скучни думи.Неговите думи светят, изгарят.Те са като новороденото – изненадват с неповторимостта си, умиляват, обикват се на мига. Не е лесно да се четат думите на Н.Милчев .Те не са думи за един час, за един прочит, не са думи за разтуха.Те са думи за цял живот.Мяра за Поезия. Мяра за съвременна класика. Мяра за Поет.
    Н.Милчев е вътре във всяко свое стихотворение, еднакво прозрачен, еднакво загадъчен.Прочелият книгата му и без да е чувал гласът му / поне по „Нощен хоризонт” /, без да е виждал светлината в тъмните му очи, би могъл да бъде категоричен, че го познава. Стиховете му са най-графичната и най-досегаемата география на душата му.
    От всичките му петдесет творби, от които ни една не можеш да прехвърлиш по диагонал, за да стигнеш до друго, всяко едно те хваща за гърлото, напомпва, възвисява, вдъхновява и…Жадно го поглъщаш до край и признаваш – непосилно е…Когато четеш Н.Милчев,стигаш до реалното усещане за близост и далечност, за цялата негова като че ли извънземна сетивност, с която крачи висок в своята простота.
    Думите му са като „дъжд на пръсти”. Нежни и живителни, жадувани и ненаситни.Той не може да ги постави в рамка и картина.Той не може да бъде поставен в рамка и картина. Рамката дори и на един литературен кръг за него би била уплаха и срив.Тесногръдието на рамката рано или късно би задушила сетивността му, тишината на пръстите му.Думите му са тънки, те са обков от нежност, изящност, която еднакво поболява и еднакво оздравява душите. Неизлечима остава страстта по думите му и слава Богу, че се случва това. Думи, които ухаят на умора от желание да докосват, които жонглират с „цветни оправдания”, с предчувствия, които не достигат за уплах , „до гняв” и безпомощност да бъде преживян.
    Н.Милчев е едно приближаване в очакването, едно присъствие непристигнало, една мъка „без хоризонти и без елени”.
    Как ли се преживява състоянието да си „влюбен наум”, след като поезията му е крещяща от любов по всичките „молекули и вени”.Всяка дума е мисъл – заоблена, фина, тънка, многопластова, изчистена и сложна едновременно.В голямото му можене в боравенето с думите- признанието „не мога да кажа нищо друго освен „не мога” – е доказателство за „отчаяното щастие” да чупи представи, да се извисява над идеала, защото и той е рамка.
    Де жавю-то е родна сестра на предчувствието и обратното.Вселената на любовта има своя път .Тя е и малка- „копче на ръкава”.Тя е и дълго била –„повече от мен”.Тя люлее целия копнеж на съществото, което недоумява живот, съсипан от недопустимото и непосилното „да не ме предчувстваш вече”. Най-мъжкото оправдание, най-цветното оправдание за безпомощност след изхвърлените куфари , „пълни с гари и обувки лачени”…
    Какви прекрасни нови синоними в стиховете на Н.Милчев : на „нищото” – то е с „имена, които не понасям” ; на високото – „с протегната ръка сред Млечния път…”; на сладкото – „ с цветята, будни векове от словото…”;
    на абсолютното – „Той е Господ”.
    След тази обемност и всеобхватност в кратки думи започват въпросите, побрани в мълчанието на побелялата мъдра глава на костенурка. Тя е открита, „боса” и „дълбока” и пътят й е осъзнат и осъзнаващ, защото носи въпросите на битието и извън него , „по-нататък”…
    Да се заравяш в стиховете на Н.Милчев е най-естественото състояние на ценителя на голямата поезия.Стиховете на Н.Милчев са тъкмо за това: за заравяне в тях, за потъване в тях, за дишане в тях и чрез тях,за сливане, за четене на глас, за събуждане, за вдъхновяване на безсилните и отчаяните, на силните и смелите.Затова аз чета стиховете от „Тънък дъжд” на Н.Милчев на моите малки шестокласници .Чета ги бавно и изразително.И всеки път, с всяко ново стихотворение аз го преоткривам.Защото той е сложен и богат, неизчерпаем до болка.Чета го и усещам как душата ми богатее, по-млада от всякога. И по-вдъхновена от всякога. И по-благодарна. На Николай Милчев.

    Генка Петрова, 15 декември 2013 г.

  2. petgen каза:

    ЛЕК ЗА „СТРАДАЩИТЕ ОТ ПОЕЗИЯ”
    / „Спомени от кралския двор”на Гълъб Ковачев, 2014 г/

    Привикнахме при всяко забуксуване на паметта да се позоваваме на светкавичната помощ на Google. Но за съжаление често пъти и изкуственият интелект се оказва с пропуски.Например, отправяйки запитването си за лек за страдащи от поезия, очаквах да получа отговора, който всъщност имам от десетина дни, но ми излезе само медицинският термин метрофобия , означаващ „страх от поезия”.Нещо коренно различно от търсеното. С две думи- в изкуствения интелект Google зее празнота, отговорът за която е известен, но невъведен: Лекът за „страдащите от поезия” е един: съществуващ, изпробван, безобиден, въздействащ, функционален и резултатен. Неговото име е Гълъб Ковачев т.е. самата поезия.Но със странично явление- пристрастяващ неизлечимо.
    От няколко дни разлиствам новата книга на автор, когото познавам отскоро и само от фейсбук, „Спомени от кралския двор”, 2014 г, изд.Фондация Буквите,София.Чиста, топла, умозрителна , самобитна поезия, след която изпитваш неудържимо желание да останеш с нея още и още, и още.Дъхът ти спира и скоро увереността ти се превръща в неувереност, страхът е за тревичката, която с една непремерена дума можеш да стъпчеш, а не искаш да бъдеш враг.
    Многообразие от светове във всяко ново стихотворение.
    Изключително фината еротика на тялото, чувството, изказа, след която сърцето препуска към” последния слънчев изгрев”, прелива в епичността на думите, „стихът е клиничен случай”, потъва в лиричността им, отдадени на самотния свят.Светът, който изпускаме с непреживяното, с недоизказаното и изплакано в залюбените красиви имейли.Свят, в който „хълмовете дишат”…Тъга и мечта е животът, някъде назад, някъде пред тебе- неповторен, непостигнат цял живот!
    Свят-спомен от кралския двор – идилия на един приказен свят, еднакво земен и познат, приповдигнат в редовете на поетичната призма- велосипедът е „дорест”, пчелите са „придворни дами”, а кучето е „кралският шут”.Находчивост в намерените символи, знаци на дома, хармонията, сигурността в спомените от кралския двор.И разбиващата им сила и внушение за невъзвратимост, била-небила…
    Самотата при цялото живо и оживено присъствие на другите е с особено място в различния поглед на различността.Самотен е светът, есента е „самотен пазач в ябълковата градина”, с всичкото в самотността си.
    Но в нея се открояват и пълнокръвни присъствия.На жената, на Рим, на града, на живота.
    Римските стихотворения се запомнят с един особен финес и специфика на изказа и виденията.Интерпретацията на Кирил-Христовото „Жени и вино,/ вино и жени” в „хляб и вино, и жени”е пълнокръвна, изтънчена, изящна; стъпало нагоре в сетивността, намерена изразност, богата, особено на фона на „римска уличка,/ широка колкото капиляр/ и дълга колкото кратка въздишка”. Жената, извисена до хляба, насъщна като него, светиня до светинята…
    Жената от Рим „не е роля”, а естеството на път от диханието на вечерен облачен вятър до гръмотевичността на осъзнаването.
    Рим е „жената, която знае да бъде жена”.Много мил и нежен апотеоз на жената –вселена!/”Илюзията”/.Друга е жената от „Модилиани.Портрет на жена” –слязла като че ли от платната на художника-шемет, вихър, похитена, похищаваща, с мечти и сънища,илюзия.
    Животът в своята всеобхватност и разноликост е и в разминаването ни с него, в който търчим цяла вечност пряко силите си, а в „кратки стихове за малки изневери”с пропусната тъга в оркестъра изплакваме себе си и него. Същия живот, жаждата по който е „понякога неприлична”. Да се удавиш в нея, да се удавиш от прииждаща в теб вода, да го осъзнаваш и да вървиш срещу това, което пеперудата у теб рисува- еднакво добра и красива в утехата, надежда и състрадание.Какво е това освен отдаденост без задръжки.Защото е любов.
    Животът е и гара – посоки, събрани в чакалнята на извечното начало.
    Животът е и авантюристичният, постромантичният, хлапашкият живот в крясъка от коня и съпричастността на природата, с дъхтене на жена, скрита зад облак.Всичко е животът.Той е и предизвикателство за талантливия- силует на момиче, рожба на разлистения въздух и узряла в дръвчето пчела, у дома, уви, уютен за клетници.Оксиморонът не е единичност в отделно стихотворение, а се среща като противоречива реалност на битието във вечния сблъсък на полюсите и усещането за живот, често толкова нежно и безкрайно вдъхновяващо по „стръмните улички на живота-нагоре, нагоре”./Само за личен прочит:Тоооооолкова ми харесва!!!!!Поздравления/.
    Носталгията като вероятна част от живота е „изкупление за неслучилото се нито веднъж”. Разковничето на радостта е случването.Останалото е предупреждение за угрозата, която дебне несмелите, неопиталите./”Носталгия”/.
    Равнопоставената лъжичка мед с изящен словоред е съзиране на божественото;сетивност на призвания да създава чудеса от думи./”Словоред”/. В същия поток от внушения е и най-новата, различна и преобръщаща душата лирическа епопея на бялата риза,/ едно твърде клиширано до болка и нарицателност употребявано словосъчетание от доста автори/ – при Гълъб Ковачев е постигнато изящество с божествен ореол в едноименното му стихотворение. Началото:„Бялата риза е кроена от Богородица” и поантата – отскок до най-земното божество –децата – чертаят пълната капитулация на желанието да се държиш мъжки и да не изплачеш своя разчувстван и завърнал се към себе си Аз.
    Не бих могла да пропусна „Санта Мария Снежна”. /Любимо ми е!/За това стихотворение не се говори.То се поглъща с цялото ни човешко същество.Или обратното – стихотворението ни поглъща.Стихотворение – роман!
    Когато „Нощта е дом за шепот или за ангели, премръзнали от студ”…, човек се замисля дали понякога поетът назовава видяното с общоприетите думи за общуване.Защото тях ги няма в пестеливата словесност на душата му, събрана в кралския двор.Или и да ги има, те са прелюдия към
    онези, на „страдащите от поезия”, предвождащ на които е той.Поетът Гълъб Ковачев.

    Генка Петрова
    30 август 2014 г.

  3. petgen каза:

    ЗА ПОЕТИЧНАТА КНИГА „НОЩНИЯТ ПАЗАЧ НА ЗВЕЗДИ И ГАЛАКТИКИ”- ОТ ГЪЛЪБ КОВАЧЕВ, 2010 г.
    Posted on 16 септември, 2014 by petgen

    Първото усещане при разчитане заглавието на втората поетична книга на Гълъб Ковачев препраща към божественото, към свише сезираното.Всява от раз страхопочитание и респект към червената нишка в книгата – Той, пазачът на недостижимото, необхватното с простите човешки сетива.Пазачът…семпло, непретенциозно, но и едновременно загадъчно и провокиращо назоваване на едно силно присъствие, макар и на галактически разстояния, без точен адрес Там, но с точен мерник Тук, в сърцето.А сърцето е дестинация, с двупосочен билет за себеподобните.
    Книга, която реже, разтърсва, умилява, възвисява, възпитава. Възпитавайки, задължава мъжество, сила, стоицизъм.През призмата на най-фината сетивност и чувствителност, присъща на автора, когото вече познавам от книгата му „Спомени от кралския двор”, 2014 г.
    Книга- библия за онези, които хленчат и не познават триизмерните страни на голямото страдание.Книга за иконите, които имаме, които ни следят и от които не откъсваме мисъл и очи-децата ни. Иконите, които оживяват в нас на тъмно, и ни принизяват, разбивайки Аз-а ни, колкото и той да е смирен и тих.Превръщат ни в прощъпулници на новите истини, неосъзнавани и неосъзнати, защото „В живота има две истини-/едната живите я знаят,/а втората-/ само мъртвите и неродените”.
    Книга, в която мимолетна, но живителна е появата на феята от приказките. Дъщерята-фея, подредила хаоса на една разбита душа, събирайки я отново и отново, пробудена от детския дъх на момиче, което умиротворява бащиния ранен свят.
    Книга на дълбоко изстрадания свят. Толкова нежен свят, изпълнен с нежни сетива, нежни думи като затаено дишане с респект пред въздишката, със страх от въздишката, която разкъсва, която изтласква мъката, но гаси сърцето.А сърцето сънува.Сънува летене, хвърчила, но сънят е трезво съзнание за живот-заблуда, пълен с очакване на сняг и отрезвен от камбанен звън, събудил младите „възрастни”вече очи.
    Въздишката е другата червена нишка в света на поета.Свят на пропуснати същности. В живот, като че ли на друга звезда изживян./”…аз се правех на глух и на сляп”/. Живот в свободата и несвободата /”Птицеферма за пъдпъдъци”/.
    Книга за самотата. Балконът – „гаров перон” често я приютява и мултиплицира в недопушените цигари – бягство и обещание за завръщане „Някога.Все пак”.
    Книга за краткостта и вечността на живота, за сложността и невъзможността да живееш на земята без земята.Защото от нея е отлетял смисълът и е въпрос на време и стоицизъм да го последваш. Защото „една цигара живот” е дишането, което разкъсва негласния крясък на безсилието и силата да осмислиш най-трудния учебник по живот- небето./”Фас от балкона”/.
    Книга за добрия и лошия човек, за енигмата живот и следживота, осезаем за избраниците на Господ и единия от тях, „нощният пазач на звезди и галактики”.Мотото на едноименното стихотворение отваря пътя на слабостта да преживееш, на горестта да понесеш, на безсилието да продължиш както прочита, така и усещането за вина дори в съпричастността към болката.
    Книга за очакването с потайни пратеници – шепот, трепет, звук. Очакване на „някоя ненужна гара”…/”Откъдето вече не минава влак”…
    Пътуването е все към Луната. Луната е ясна като портрета на нощния пазач на галактики и звезди, мечтата и мълчанието са в един и същи кръг на безизходност, непостигнатост и невъзможност, които растат в стаята – свят.Тишината градира неочаквано или дочакано в крясък – стон.”Той трябва да оцелее”.Пътят на мъртвите към земята е търсене.Но какво е пътят/”животът”/ на живите по света” освен плач на сърцето по Луната, където е той, пазачът…А мама „ от най-високото място на този свят се молеше”за него.
    Книга предупреждение.Силна и властна книга.За будни и любящи.
    …тук, под небето
    светът злодейства над всеки от нас.
    Преглъщаме тихо галопния бяг на сърцето си…
    Избягал е вече далече
    най-честният глас…

    Генка Петрова

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s