ТЕРМИНОЛОГИЯ НА ЧУВСТВАТА

На Матей

Близко си
като табу за качване на снимки
във ФБ,
като съзерцание на спящия ангел
в клипче,
като случайна усмивчица във FaceTime-а.
Близко си
като нежеланието на прабаба ти да живее
в твоя град,
в който ще бъда щастлива с всичките табута
и спокойствието, че няма да се срамуваш
от корените си.
Бъдеще мое.

Реклама
Публикувано в Uncategorized | Вашият коментар

УЛИЦА

Девета глуха се оживи.
Тротоарните й плочки
приветстват стъпките,
отшелници на повикване.
А бяха стъпки
в центъра на Вселената!
Нищо, че не познаха
летищата на Париж,
руините на Колизеума,
Сикстинската капела…
Познаваха любовта
на любопитните детски крачета,
на пълната детска стая,
аромата на къкреща супа
за четирима.
Познаваха мечтите пристанища.
И това им беше достатъчно.
Не разбраха
как един ден се оказаха акостирали
в девета глуха.
Мечтите им се оказаха смешни недорасляци,
излишни във вселената Любов.
Стъпките без бъдеще манифестираха
в Девета глуха.

Публикувано в Uncategorized | Вашият коментар

ДОВЕРИЕ

На моите ученици- животът ми!
Утрото ми вярва,
така ми вярва,
че е престъпление
в очите му
разсъмването да пропусна
и в сънените му въпроси
да не разчета любов,
която си превеждам
на всичките езици,
сетивата ми превърнали
във полиглоти.
И да чета, чета,
забравила на думите гласа,
във очертанията на очите,
утрото събудили.
Обичам.

Публикувано в Uncategorized | Вашият коментар

ЕТИМОЛОГИЯ

Светът е полегнал на рамото ми.
С две ръчички ми доверява тайните си-
малки сензори на първичното.
Мълчим – аз и светът.
И си говорим.
Светът ми казва, че му е топло с думите,
изкачили рамото ми.
Аз му казвам
колко е специален.
Божи дар е светът на рамото ми.
Аз съм млада
и любопитна за уроците на света.
Светът знае това.
Ръчичките му говорят ли, говорят.
В бели ръкавички омекотяват ударите
на неосъзнатото.
Моцарт залива всяко ъгълче на Вселената,
настанила се у дома
от четиринайсетия ден на март.
Светът се разлиства през март.
Зелен и топъл върху рамото ми.
Дочакан.

Публикувано в Uncategorized | 1 коментар

НАДЕЖДА

 

И защото маминка,
преди да си тръгне, ми казваше,
че все някога някак ще се върне,
повече от всякога я чакам отново,
две години откак бретон-шпаньолката ни Буби
след 14-годишна любов също си тръгна.
Буби знаеше, че зная:
Тя е маминка,
завърнала се обещано, двайсет години по-късно.
Голямо чакане беше,
даде ми всичкото, което днес отново нямам
и ме боли осъзнато, повече от всякога.
След дъжд качулка е очакването на всичкото,
което маминка беше, да се повтори.
Буби е два пъти липсата на маминка,
любов и липса- контекстови синоними на тъгата ми.
Още никой не ме е обичал така,
че да му кажа успокоително:
Ще се върна все някак…като кученце, гълъбче.
Все още на никого не липсвам така,
защото не съм на никого маминка.
Очаквам първото си внуче.

 

 

Публикувано в Uncategorized | 1 коментар

ПРАЗНИЧНО

Докато чакам в Техномикс
придобивките за новия дом,
се разхождам
по стените-телевизори
из Седемте чудеса на света.
Битовизмите са далече от Тадж Махал,
град Петра и Рио…
Яздя камила в Йордания
към предградието на древността.
Потъвам в хоризонтала
на прегръдката Иисусова в Рио.
Влюбвам се в илюзията,
че любимият ми
е построил Тадж Махал за мене.
Че ми е посветил
всичките любовни стихотворения на света.
Че съм музата на ръцете му,
които след два часа
ще пренесат Седемте чудеса с новия телевизор
в гарсониерата шест на три.
Токът ще е спрял,
кучето на съседите ще лае
зад стената на панелката,
керванът ще си върви
и ще обозначава двайсет и първи век
в България.
Ще си запалим свещ
и ще си говорим заТадж Махал, Петра и Рио
два дни преди годишнината на мечтите ни,
два дни преди всяка Нова година.

Публикувано в Uncategorized | Вашият коментар

ТОГАВА

ТОГАВА
реките прииждаха с думи,
накачени на салове.
Върху сламки с криле
потреперваха бели птици
и неистово дишаха
с човки на гълъби.
По стените
с охлузени гърбове
се катереха мравки.
Сизиф завеща им наклон
и инат
да засищат глада на вселената,
в мравки обримчена.
По траверсите свиреше хлад,
недочакал
на вятъра непукисткото соло:
трака-трак, трака-трак.
Зъбен камък
откъртваше черни стени
на мълчания, трупани
в глухите катакомби на страха
и на ехото.
Беше глухо и гръмко
в слуховата тръба на палитрата.
И платната на Гоя
бяха думи в очи, потърсили Бога.

Публикувано в Uncategorized | Вашият коментар